Накъде отива Европа?

Призрак преследва Европа и това не е популизъм. Той популизъм, каквото и да значи това дума, не е причина, а следствие от това, което ни се случва.

Когато средата е надеждна, хората не трябва да експериментират, да фантазират или да търсят паралелни светове, в които да намерят решения на проблемите си: реалният свят им е достатъчен. Но когато това, което ни заобикаля, стане мътно, пълно с пози, с лъжи, тогава някои граждани, много пъти най-съзнателните, бягат от всичко това, търсейки различни решения, правилни или грешни, магически или не.

Нашият проблем, този на Европа, е, че след края на световната война и още повече с изминалите десетилетия политическата класа създава цяла поредица от събрания за доброто на обществото която най-накрая се срина със срив през кризата от 2007 г. Европейският съюз, социалната държава и всичко, което те включват, бяха добра отправна точка за нас и първоначално те имаха огромна обществена подкрепа, която отчасти все още имат, но те в крайна сметка се превърнаха в наш кръст.

Липсва самокритика, постоянна ревизия, актуализиране и контакт между целите на политиците и чувствата на улицата. Последствието е, че недоволството към политиката расте малко по малко, докато чака своя момент да излезе на преден план. И неговото време дойде, когато рецесията в края на миналото десетилетие засегна всички нас. Няма голямо значение, че много страни се възстановиха веднага след това, защото други останаха встрани и всички бяхме засегнати от чувството за провал. Когато става въпрос за справяне със сериозни проблеми, обществата стават по-егоистични и по-малко съпричастни към своите съседи. Винаги другите са виновни. Към това се добави и страхът от новото външен враг (ислямистки тероризъм) и, дълбоко в себе си, страхът да не загубим привилегиите си като център на света.

Защото това е основното: въпреки че все още не сме искали да разберем, ние вече не сме центърът на света, но нашите политици не смеят да ни кажат открито и ние отказваме да го признаем, когато се погледнем в огледалото на нашата реалност.

Данните са унищожителни. Малко партии постигат одобрение на мнозинството в собствената си страна. Като цяло както старите партии, така и тези, възникнали в резултат на краха от последното десетилетие, предизвикват всеобщо отхвърляне. Нещо повече, новите, тези, които някои наричат ​​„популисти“, не предизвикват повече подкрепа във всяка държава като цяло, дори напротив. Това, което получават, е голяма подкрепа в малка част от гражданите, просто това.

В тази хранителна среда гражданите (не точно най-малко образованите или най-възрастните) търсят алтернативи, както е логично. Алтернативите трябва да предложат нещо различно, реч, която вълнува. Няма голямо значение дали това, което предлагат, е постижимо или не. Важното е, че те докосват сърцата ни, вълнуват ни и са способни да ни трогнат.

Защото това е другият голям ефект от кризата: обществото не само стана по-недоверчиво и неохотно към своите политици, но и се разпадна. Случвало се е, без да осъзнаваме, да се разделим на различни подгрупи. Членовете на всяка подгрупа споделят, зад затворени врати, общи убеждения и илюзии, но които са насилствено отхвърлени от останалата част от обществото.

Старите формули умират сред дискредитирането и отхвърлянето на младите. Новите успяват да развълнуват само част (да, много мобилизирана) от новите гласоподаватели и от хората, на които им е писнало най-старото. Но когато погледнете обществото като цяло, всички, стари и нови, предизвикват общо отхвърляне от останалите жители на собствената си страна. При тези условия какви нови общи проекти ще можем да стартираме?

Ние, европейците, вече сме за останалия свят, който напредва, без да ни забелязва, като домашен любимец, с който да си поиграем, да го снимаме, да погалим малко и после да оставим настрана, за да се захванем наистина за работа. И ние все още сме врагът, който трябва да мразим, за онази част от света, която иска да остане загърната в миналото.

В един момент в Европа ще трябва да се появи политическа класа (или изолирани политици) със силата и стремежа да ни кажат истината: трябва да се променим, трябва да се захванем за работа, заедно, отново. Но в момента нямаме идея как да го направим.